Севлиево в историята

В близост до съвременния град Севлиево през средновековието като административен, стопански и духовен център на региона е съществувал средновековният град Хотел. На него е наречена след турското нашествие административната област /нахия/ Хоталич. Археологическите проучвания на този голям средновековен град се извършват в продължение на 30 години. Там е съществувала мощна крепост още по времето на Източно Римската империя /Византия/. Стратезите й са оценили местоположението като изключително важно за защитата на подстъпите към проходите в централната част на планината Хемус. По-късно през Х век българите  изграждат на това място голям град, състоящ се от крепост и подградие с четири квартала.  Крепостта е разположена на площ от 15 декара и от нея са разкрити и проучени стотици метри крепостни стени, пет крепостни порти, отбранителни кули, болярската църква и болярското жилище. Във външния град на площ от около 50 декара са разкрити почти сто жилищни и стопански постройки, три църкви и отбранителни зидове. От 1994 г. обектът е със статут на паметник на културата с национално значение.

Съвременният град Севлиево за пръв път се споменава в османски данъчен регистър /дефтер/ от 1516 година със старото име Селви. По-късно в друг дефтер от 1580 година, съхраняващ се в Анкара е вписано Нефс-и Селви таб’-и Хоталич, тоест село Селви става административен център на нахията Хоталич със значението на град. Според османските административни критерии за град той притежавал два квартала, петъчна джамия с трима служители и пазар, тук се събирали пет пътя и пет потока.

Определянето на Селви за административен, духовен и стопански център на областта Хоталич, която по това време се състояла от 37 населени места, дава началото на неговото бързо нарастване и развитие. През 1580 година населението на Селви се състои от 49 домакинства, през 1751 година домакинствата вече са 301, а през 70-те години на ХІХ век град Севлиево се населява от около 10 000 жители.

Сградата на читалището, началото на ХХ век. Архив ИМ Севлиево

Най-старата обществена постройка, която и днес е  част от централния градски пейзаж е часовниковата кула. Строежът й е завършен през 1779 година и от тогава часовникът й отмерва времето. Тя е един от символите на града и градския живот. В 1834 година севлиевци обновяват изцяло старата църква „Св.Пророк Илия”, съществуваща още от ХVІІІ век, а през 1836 година възстановяват изцяло средновековния ставропигиален манастир „Успение на Пресвета Богородица” край с.Батошево. През 1844 година севлиевският първенец и народен будител Хаджи Стоян Николов построява на своя земя и със собствени средства първото в града светско училище. То е и едно от първите светски училища в българските земи. В 1846 година за учител в него е назначен младият тогава Петко Рачев Славейков, който въвежда модерната за времето си взаимоучителна метода и изучаването на светски науки. В 1858 година майстор Кольо Фичето построява каменния мост над река Росица, в източния край на града.

През втората половина на ХІХ век Севлиево е вече град с богати традиции в духовния и културен живот, с формирано гражданско общество. Идеята на Васил Левски за извоюване на политическа свобода чрез всенародна революция имала много поддръжници и в нашия град. В основания от него таен революционен комитет се включили хора от различни социални слоеве на тогавашното градско население. Успоредно с тайната революционна дейност в 1870 година било поставено началото и на читалище „Росица” като културно и просветно огнище. След трагичната смърт на Васил Левски младите революционери начело със Стефан Пешев възстановили в 1875 година  революционния комитет и организирали българското население в Севлиевската каза за предстоящата въоръжена борба. По време на Априлското въстание от 1876 година на всенароден бунт за свобода и независимост се вдигнало населението на севлиевските села Батошево, Кръвеник, Ново село и прилежащите им махали. От 1 до 11 май се водили сражения за защитата на Балканската република. Там се сражавали и въстаниците от Габровската чета, начело с войводата Цанко Дюстабанов. Севлиевският балкан е един от центровете на масови въстанически действия през1876 година, наред със Средногорието и Родопите. След жестокия разгром на въстанието, на площада в град Севлиево били обесени осем от организаторите и ръководителите му. В четата на Христо Ботев, преминала р.Дунав с кораба „Радецки”, участвали и седем четника от Севлиевско. Над 200 опълченци от Севлиевския край геройски се сражават в Руско-турската война от 1877-78 год., за да се появи отново на политическата карта на Европа името България. На 15 юли 1877 година полусотните на есаул Иван Антонов от 30-ти Донски казашки полк и поручик Александър Верещагин от Владикавказкия конен полк водят ожесточено сражение в западните покрайнини на града срещу настъпващия башибозук. В бойните действия на помощ на руските освободители се включили и севлиевски доброволци. Първият свободен ден на града е 16 юли 1877 година, който е и началото на съвременната му история. До административната реформа през 1901 година град Севлиево е център на окръг, състоящ се от две околии – Севлиевска и Габровска.

Улицата от площада към Дандоловите къщи, днес пешеходната „Христо Спиридонов”, сн. Първата четвърт на ХХ век.

По инициатива на Севлиевското опълченско дружество „Лев” и с доброволни средства е издигнат на площада величественият Паметник на свободата, в памет на героите от Априлското въстание и Руско-турската освободителна война. Той е символ на непреклонния дух на севлиевци и стремежът им за свобода и независимост. Статуята на паметника е дело на известния флорентински скулптор Арналдо Цоки, който по-късно прави и паметника Цар Освободител пред Народното събрание в София. Статуята на млада жена символизира освободената Майка България, която в лявата си ръка държи лавров венец, за да увенчае челата на загиналите за свободата й нейни чеда, а в дясната държи тръба, с която зове за освобождението и обединението на българските земи. Паметникът официално е открит и осветен на 8 септември 1894 година.

През ХVІІІ и ХІХ век в града се развива силно занаятчийство, като основен занаят е обработката на кожи. Продукция на севлиевските занаятчии се изнасяла в цялата Османска империя и в Европа. В резултат на европейското влияние, което прониква в града, се поставя началото на фабричното производство. От 1870 година произвежда столове по европейски образец работилницата на братя Драгошинови, през 1882 година Димитър Караиванов отваря първата в града кожарска фабрика, а през 1918 година започва да работи и първата машинна текстилна фабрика на Христо Стойнов.

В историческото развитие на Севлиево като град голям принос има  петъчният пазар. Той бил широко известен и на него са идвали търговци от различни краища на България. От 1922 година започнал да се провежда традиционният есенен панаир на Петковден, който прерасна в Празниците на Севлиево, а от 2006 година в края на есента се провежда и традиционният Празник на тиквата.

За задоволяване на нарасналите нужди на образователното дело в града след Освобождението започва строителството на нови училища. До края на ХІХ век в Севлиево са построени Класното училище, Абаджийското училище, Гимназията и начално училище „Св.св.Кирил и Методий”.

От Севлиево и Севлиевско произхождат много известни личности в новата ни история – поетесите Екатерина Ненчева и Мара Белчева, художниците проф. Кою Денчев, Илия Пейков и Пенчо Кулеков, борецът Дан Колов, писателката Фани Попова Мутафова, певецът Борис Машалов, диригентът Димитър Манолов, поетът Пеньо Пенев, скулпторът Асен Пейков, генералите Никола Генев, Стефан Нерезов и Иван Бъчваров, докторът по международно право и почетен председател на БСДП Атанас Москов и редица други, дали своя принос в различни области на обществения ни живот.

Севлиево е град, който ревниво пази културно-историческото си наследство. Всички архитектурни и мемориални недвижими културни ценности от Възраждането периодично се реставрират по различни проекти или с финансови средства от бюджета на общината.

Заради богатата си възрожденска история Севлиево е член на Националното сдружение на възрожденските градове в България.